Музеят Аушвиц - Ад по страшен и от смъртта (Auschwitz)

   Концентрационният лагер Аушвиц, на 70 км от Краков, може да бъде посещаван по всяко време на годината и работи седем дни в седмицата. Там почиват над един милион мъже, жени и деца от цяла Европа.

Затова и всеки звук тук изглежда приглушен. Скърцането под стъпките е изпълнено с респект, тонът на разговорите е снишен в подготовка на церемониите по отбелязването на 60-годишнината от освобождението на концлагера от Червената армия. Неколцина посетители безскрупулно се снимат пред желязната ограда, над която стърчи скандалният надпис "Arbeit macht frei" /трудът те прави свободен/. Но телевизиите, които от няколко седмици насам масово предават репортажи оттук, са много дискретни.

Началото на обиколката на обектите много малко се е променило от 80-те години насам. Първо се виждат редиците бараки - едноетажни блокове, оградени с тополи, където първоначално били затваряни полските политически затворници. Екскурзоводката припомня, че затворник номер 31 - първият политически след трийсетте криминални - е починал миналата година. Чак след това тук са докарани чехи, руснаци и, разбира се - цигани и евреи от цяла Европа.

После следват цифри, графики, снимки. Те обясняват как лека-полека лагерът се е преобразил, обособили са се помещенията за татуировките и за стерилизациите, после било измислено и как да става изтреблението в Биркенау. Вижда се как първоначално газовите камери били пробвани върху съветските войници и чак след това въведени в масова употреба за евреите. Вижда се как ръката на един офицер от СС, ако сочи към входната врата, отсъжда депортираният да оцелее; но ако е обърната към дъното, го изпраща на незабавна смърт в газовите камери. Нацистите наричали това "специална акция", "специално преместване", "специално третиране" - за да прикриват до последно извършваното тук изтребление.

Показани са снимки на жени, на деца, консервени кутии с газ "Циклон-Б". Но нищо не е така потресаващо като купищата човешки коси, обувки и очила, останали от депортираните. Внезапно смъртта се появява тук, напълно осезаема.

От години насам тази тежка сива маса от коси е проблем за музея. "Трябва ли те да бъдат оставени да се разпаднат, както искат близките на жертвите", обяснява Пьотр Сетлиевич, директор на музейния архив. "Трябва ли да бъдат подложени на специална обработка с риск после да се появят обвинения във фалшификация от страна на онези, които отхвърлят истината за Холокоста? Или пък трябва да бъдат погребани тържествено, както предлагат от църквата?" Нищо още не е решено окончателно, тъй като тук всеки въпрос, свързан със спомена за мъртвите, е много деликатен. Едно правило обаче е въведено окончателно: всяка реставрация трябва да бъде видима, за да се усеща разликата с оригинала.

Този стремеж към автентичност бе причина за затварянето на българския павилион, посветен изключително на прославата на комунизма, а преди две години и за реставрацията на унгарския павилион, който вече отразява изтреблението на почти всички унгарски евреи. Същата възпитателна цел е залегнала и в напълно обновения френски павилион, учреден в един от блоковете на концентрационния лагер.

Голите бели стени и едва процеждащата се светлина символизират лагерното небитие. Пет въжета, три от които в един момент са прекъснати, обикалят всички зали по протежението на таваните. Те са илюстрация за много тънката нишка, на която се е крепил животът на петима от депортираните /едно дете, две жени и двама мъже - четирима евреи и един от съпротивата/. Не е забравен и щастливият живот "преди", както и трудното оцеляване "после". 

В интерес на автентичността бе възстановена и т. нар. Юденрампе /еврейската рампа/ - платформата, където пристигали повечето евреи, за да отидат пеш до Биркенау - преди 1944 г., когато релсите били продължени чак до вътрешността на лагера. Дървената рампа сега е укрепена, релсите са поправени, на върха на един стълб е поставен прожектор, а два вагона от онова време свидетелстват за времената на депортацията на евреите.

Вторият шок от обиколката в Аушвиц е гледката, която се открива от наблюдателната кула над огромните площи в лагера Биркенау. Дори под снега се очертават безкрайните редици на дървените бараки: вдясно тези за мъжете, вляво женските тухлени помещения. Тук вече няма редове с дървета, а блатисти ровове; няма трева, а кал; няма блокове, горе-долу изолирани един от друг, а обори без стени. В концлагера тоалетните са били символични. Тук са направо гнусни. Но, както отбелязва музейният гид, тези, които ги поддържали, все пак имали някакви шансове да отърват кожата. "В Биркенау нещата приемали съвсем различен обрат", разказва екскурзоводката.

 В дъното се виждат газовите камери, разрушени от нацистите преди бягството им оттам. Те са точно до мемориала, където ще се състоят възпоменателните церемонии. Тук-там надписът върху някой камък напомня: "Тук почиват мъртвите, мир на праха им". Отстрани неизвестна ръка е поставила цвете или свещица. Те траят по няколко дни.

"Невъзможно е да излезеш от подобна обиколка, без да останеш потресен", споделя Хелмут Цисинг, директор на международния младежки дом, създаден недалеч от лагера. В него има кафене, библиотека, стени с дървено покритие, създаващо приятна обстановка. Фондацията се издържа от частни дарения, повечето германски. Целта на основателите й е тук да могат да се събират за по една седмица млади германци, поляци, но и младежи от други европейски страни - "за да разберат и да размишляват".

От 15 години насам германският духовник Манфред Деселерс се опитва да установи диалог между поляци и германци, между християни и евреи, да ги накара да говорят помежду си за онова, което изглежда като "открита рана": евреите смятат, че за Аушвиц са отговорни и християните, поляците гледат на концлагера като на символ на религиозната съпротива, а за германците той си остава осезаем спомен за техните грешки.

Аушвиц не трябва да остане само място на човешкото унищожение, то трябва да се превърне в център на възстановяване на човешките отношения. Това е най-важното. Според Стефан Вилканович, вицепрезидент на международния комитет на музея Аушвиц, важно е да се предаде споменът за изтреблението /шоа/.

"Музеят е товар за съседния град Освиенцим, казва той. Неговите жители се смятат за низвергнати и икономически онеправдани. Но според тях това е възможност човечеството да се поучи".

Тук, в града, синагогата бе отворена отново през 2000 г. в присъствието на чичото на йорданския крал и епископа на Краков. През 2004 г. почина и последният останал жив евреин от Освиенцим, но с гостуващите в града евреи се организират срещи и беседи. Директорът на местния Еврейски център Томаш Кунцевич е пълен с идеи и предлага със съдействието на Колумбийския университет тук да се създаде образователен център за всички извършени в историята геноциди. Музеят Аушвиц и центърът Яд Вашем в Ерусалим биха могли да подпомогнат осъществяването на подобен проект след церемониите за 60-годишнината от освобождаването на концлагера. 

История на концлагера:

 През 1940 г. германците изземват имотите на жителите в 8 села около полския град Освиенцим, като прекръщават града на Аушвиц. Те основават там концлагер, съставен от 4 обекта:
 - Аушвиц 1 е концентрационен лагер, създаден в средата на 1940 г. Той поема до 20 000 души едновременно.
 - Аушвиц 2 - Биркенау е лагер за изтребление, основан през 1942 г. В него се побират до 90 000 депортирани.
 - Аушвиц 3 е трудов лагер, създаден през 1942 г. на 6 км оттам, в селището Моновице /днес квартал на Освиенцим - б.р/. Той е имал капацитет до 10 000 души.
 - В периода 1942-44 г. около 40 малки трудови лагери са били създадени в околностите. 
 Аушвиц днес: На 2 юли 1947 г. полският парламент гласува закон за запазването на обектите в Аушвиц.През 1979 г. всичките 191 хектара площ на Аушвиц са обявени от ЮНЕСКО за световно историческо наследство.
През 2002 г. обектът се разпростира на площ от 200 хектара, след като към него са присъединени местата, където за пръв път са експериментирани газовите камери.
В това огромно гробище според историците почиват останките на 1,1 милиона евреи, 150 000 поляци неевреи, 23 000 цигани, 15 000 съветски граждани и 10 000 неевреи от други националности.
Автор: Мари-Франсоаз Масон