Когато ям, съм глух и ням?

   Ако се замислим, ще стигнем до извода, че живеем, за да ядем. Това заключение може да ви се стори тревожно, но всъщност не е. Защото, както казва Оскар Уайлд, след добро ядене сме склонни да простим дори на роднините си. 

Кое е любимото ядене от детските ви спомени? Или пък коя енай-добрата гозба, с която са ви гощавали? Въпросите могат да бъдат зададени и така: Какъв е вкусът на детството ви или пък коя е най-сладката покана за гости, която сте получавали? Защото спомените са свързани не само с образи, но и с миризми, с различни вкусове и обратно: определени ястия ни връщат назад към забравени случки и разговори с всички произтичащи от това емоции. Цял живот може да ви се повдига от мириса на тутманик, само защото са ви тъпкали с него в детската градина. Понякога пък е достатъчна глътка вино, за да си спомните за вечерите с любимия човек...

Когато ям, съм глух и ням?
"Едва разговорът прави едно ядене наистина вкусно", казва Хелмут Голд, куратор на най-новата експозиция в Берлинския музей на комуникациите, която е озаглавена "Готвене, ядене, говорене - нахранихте ли се?" и която за радост на мнозина превръща в нонсенс най-омразната поговорка от детството ни: "Когато ям, съм глух и ням".

"Попитате ли хората какво си спомнят от едно особено вкусно ядене, почти всички разказват най-напред кой от приятелите им е бил с тях. Едва след това споделят какво са яли и колко вкусно е било, макар понякога да става дума за съвсем обикновени ястия." Това казва Хелмут Голд, представяйки идеята си за тази експозиция, в която с помощта на интерактивни методи се представя едно от най-старото средство за комуникация - яденето.

Рисунки по антични съдове, съчетани с аудио-разказ за бляскавата риторика на древните философи, носят привкуса на някогашния епикурейски дух. Средновековни ръкописи предлагат подробно описание на вечерите в манастирите, в които приетият обред за мълчание не пречел на "разговорите" по време на храна: думите били измествани от жестове и скрити знаци. Плакати от зората на рекламата представят първите опити за пряко въздействие върху стомаха ни посредством изображения на вкусотии, родени от модерните технологии.

Видеоинсталации с откъси от популярни филмови сцени ни убеждават в силата на храната като комуникационно средство. Всички си спомняме за прочутия танц на хлебчетата, с който Чарли Чаплин пленява двете дами на масата му. Незабравима е и онази сцена от филма за Хари и Сали, в която седналата на масата в евтин ресторант Мег Райън убеждава партньора си в това, че е царица на псевдо-оргазма. Стенанията й карат намиращата се зад гърба й възрастна дама да си поръча от същото ядене...

Бодваш краставичка, а на екрана - труп
Впрочем, влиянието на телевизията върху навиците, свързани с яденето, са една от централните теми в тази експозиция. Мястото, което днес телевизорът заема на масата, го прави нещо като член на семейството. Вечерното телевизионно криминале е често част от менюто: бодваш краставичка, а на екрана - труп. И всичко това полято обилно с любимото питие.

Къде остава значението на яденето като комуникационно средство? "Вижда се, че телевизията превръща семейния кръг в полукръг. Едната страна на масата остава незаета, за да не се препречва погледа към телевизора", казва кураторът на експозицията. В по-голямата си част тя е като огледало на съвремения свят, в който всичко се свежда до комуникацията. Едно от най-старите й средства обаче - храната, се превръща за съжаление все повече в придатък без особено голямо значение. За мнозина гледането на телевизия не може да мине без купата с пуканки или пък чипс. А храненето навън е обикновено припряно тъпчене със сандвичи и то в движение.

Хапването сближава
"О, колко вкусно!", възкликва едно от момичетата, чийто клас е на посещение в музея. Сигурна съм, че е видяло някоя от рисунките към готварските книги, които те карат да огладнееш. Нищо подобно! Момичето гледа захласнато към... най-обикновено парче пица. "Макарони, спагети, пържени картофки" - казват малките посетители на музея в отговор на въпроса ми какво обичат да си похапват.

  Ценното в берлинската музейна експозиция е, че тя не налага мнение за това кое ядене е сполучилво и кое - не. Важното е то да продължи да събира и сближава хората. Впрочем онези, които стискат зъби при мисълта за задължителните семейни обяди и вечери покрай задаващия се Великден, биха могли да се утешат с мисълта на Оскар Уайлд: "След сполучливо ядене човек е склонен да прости на всички, дори и на собствените си роднини".